Как за първи път се качих на стоп (история с гювечета)

Източник: pochehli.com

Всички пътешествия, които са започнали с думите "Дай да хванем влака, пък на място ще решаваме какво да правим", непременно включват следните компоненти:

- повреда по влака (или неговите познати алтернативи "изпускане на влака" и "качване на грешния влак")
- странни запознанства по пътя
- объркване на пътя
- внезапна промяна на плана (нищо, че такъв няма!)
- кожа от лисица (но това е друга история)

Предисторията на едно потегляне в посока Пловдив - Асеновград в 4 реда:
Във влака се запознаваме с планинари, с тях стигаме пеш от Асеновград до Бачковския манастир, но закъсняваме с връщането за Пловдив, а няма автобус. Междувременно съм закупила внушителен комплект от 6 гювечета от битака пред манастира. За протокола: за подарък. Аз вече си имам гювечета, вие пък!

Досега само бях качвала стопаджии, но не бях аз заставала от другата страна на мантинелата. И, бога ми, всеки път толкова съм ги псувала тези несъобразителни в космически измерения хора, дето застават все на завой да стопират, все едно аз мога да ударя аварийките на завоя и да се заема с натоварването им! 

Не че не мога. Аз мога. Мога, естествено. Не е кой знае колко сложно. Но това вероятно ще е последното удряне на аварийки в жалкия ми шофьорски живот, преди някой отзад да ми се натресе в багажника с мощта на всичките коне под капака си. Или просто да слезе с парче винкел, водосточна тръба или брадва (или всички накуп!), за да ми разясни правилата за движение по пътя.

Та... спираме ние с милата ми дружка по съдба, да стопираме на един остър планински завой.... Слава богу, бяхме с къси панталонки, което по начало допринася за успешния стоп (макар че би могъл да се окаже по-успешен от очакваното, в случай, че ви сбъркат в околовръстна стопаджийка. Но и това е друга история).

Вдигнали сме палци, броим и вървим. 

Първа кола подминава. Хващам се на бас с дружката, че до десета кола ще ни качат.  

Втора кола подминава. Торбата с гювечетата вече много ми тежи. А пропуснах да кажа, че е над 33 градуса.

Трета кола подминава. Заставаме на завоя. Острия.

Четвърта кола - набива спирачки в завоя. Задната я освирква. Изпадам в ужас и в главата си вече чувам подрънкването на винкел в брадва.  

Пфу! На задната не й се занимава с глупости и продължава, а ние търчим към колата. Търчим и дрънчим. Щото помните, че носим гювечета, а те не са от най-тихите предмети, които бихте могли да пренасяте. Едно от малкото по-шумни неща е торба с дайрета.

Отиваме до колата и въпреки сериозната ми съпротива натоварваме гювечоците в багажника. Ама нали съм пътник без билет, мълча си, че току-виж ме метнали обратно до мантинелата!

В колата се оказваме приятно и плътно натъпкани, което допринася за бързото сближаване. Прозорците не се отварят. Климатик - няма. Азис и някакви други ретро турбо звезди, които малцина биха разпознали дори, също са част от задушевната атмосфера, а цигарите на предните две седалки се палят една от друга. От гората сме се озовали в пещера за лов на лисици. 

Ама нали съм пътник без билет, мълча си, че току-виж ме метнали обратно до мантинелата!

Двамата младежи и една девойка, студенти в Пловдив, са ужасно мили. Намираме и общи познати, все пак България е с пренебрежимо малка квадратура, а за Пловдив да не говорим!

Участвам разсеяно в разговора, но всъщност ушите ми са се изпънали назад и следят за обезпокоителни шумове от натрошени гювечета. Няма засега. Все още няма. И сега няма. Стигнахме ли, татко Смърф? А, стигнахме!

Слизаме, взимаме си гювечетата. Благодарим на добрите хора. И понасяме гювечетата на гръб до вкъщи. Температурата в Пловдив вече е надминала 35 градуса. 

Изводи и поуки от историята:
Когато стопирате участници в автомобилното движение, винаги си носете не по-малко от 5 гювечета, най-добре 6, за да ви пазят от хора с брадви по завоите. 

Мир вам и качвайте стопаджийки!